просто питам
Мислиш ли, че има смисъл… Мислиш ли, че не всичко е изгубено… Мислиш ли, че слънцето ще изгрее днес, утре и всеки следващ ден… Мислиш ли, че нощите винаги ще бъдат така странни… Мислиш ли, че малките точици по небето ще ги има докрая… Мислиш ли все още, че най- приятни са ранните сутрини, когато лъчите проникват през прозорците на старите къщи, през клоните и зелените листа на дърветата, през слънчевите ми очила… Мислиш ли, че мястото ни е тук… и че времето е нашето… Мислиш ли, че моите истини са и твои… Мислиш ли, че ще можеш да отговориш на всички тези въпроси и на милион други, които няма да ти задам? Не го прави, не е нужно. И така те обичам.. мое друго Аз 
И аз така
Мълчиш
де и аз да можех
като теб да затворя
очи-
безразлични, студени,
ръка на очите си сложих-
горчи
като силно кафе на закуска.
Kато „Un estate italiana“
звучиш.
Вълшебните нощи пак чувам
и вихър отново се спуска..
Вървеж
по тайни и стъмни пътеки
и навсякъде- кръстопът.
Скреж
по смолисто черните мигли.
Тъжен поглед затворил навеки.
И под сянката зловеща
на мрак и черна пелена,
мъждукаха хиляди свещи
и угасват една по една.
И с отровните пари
от думите тъжно…
няма кой да пожали,
нима някой е длъжен
да обича отново- не.
